Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.
 
Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;
 
тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,
 
там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.
 
Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.
 
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
 
До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.
 
Вижте Търново, Преслава –
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!
 
Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!
 
Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;
 
твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.
 
Дето ази и да трая –
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.
 
Иван Вазов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *