При описанието на ужасите и жестокостите, видени от него,светът остана смаян. Той разказа как българските християни са ограбвани и изтребвани от мохамеданите-турци; как полята, домовете и градовете им се опожаряват и преобръщат в пущинаци; и за безчет други злодеяния, неподдаващи се на описание. За цивилизования свят това бе капката, която накара чашата на търпението да прелее. Хората пребледняваха от гняв и неволно свиваха юмруци, когато пламенните слова на Макгахан пронизваха сърцата им.Англия бе принудена да отстъпи. Тя оттегли своя флот и Турция остана без покровител.”

„Тези турци нямат милост, не изпитват състрадание или съчувствие. Чужди са им дори снизхождението и жаловитостта на дивия звяр. Та и тигър не би убил малките от своя вид. Но тези турци, тези силни брадати мъже, изваждали с щиковете бебетата от люлките, подхвърляли ги във въздуха, набучвали ги още веднъж и ги изпражали в лицата на пищящите им майки. Те и по улиците разнасяли пеленачета, набучени на щиковете им.”

„България е терзана заради Христа, заради това, че в нея още има истинска вяра и истинско благочестие, заради това, че тук има непреклонили колена пред вярата Ваалова – пред смешението от заблуди, пред духовното обезличаване.“

 

 

Дойдох напъно безпристрастен и с намерение да бъда обективен. Боя се, че вече не съм безпристрастен и положително не мога да остана хладнокръвен. Има факти, при вида на които кръвта гневно закипява в жилите, неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, а разумът е неспособен да проумее.

Вече проучих достатъчно, за да съм твърдо убеден, че освен от чисто статистическа гледна точка всички по – нататъшни разследвания са абсолютно безсмислени. Зверствата, признаващи повсеместно от хора, приближени на турците, а и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало се сблъскаш с признанието, че 60 – 70 села са били опожарени и към 15 000души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш.

Когато в допълнение научиш ужасяващите подробности за най – безбожните насилия, извършвани върху жените; за безпомощните дечица разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всички тези подробности ти се разказват от стотици – не българи, – а и от различните консули в Пловдив, от германските служители в железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да мислиш, че по – нататъшни разследвания са напълно излишни.”

„Тези турци нямат милост, не изпитват състрадание или съчувствие. Чужди са им дори снизхождението и жаловитостта на дивия звяр. Та и тигър не би убил малките от своя вид. Но тези турци, тези силни брадати мъже, изваждали с щиковете бебетата от люлките, подхвърляли ги във въздуха, набучвали ги още веднъж и ги изпражали в лицата на пищящите им майки. Те и по улиците разнасяли пеленачета, набучени на щиковете им.”

„От времето на вчерашното писма аз видах толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което според думите на водача оставаше ни един час и половина път. Това беше Батак. Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнъж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три – четири години – така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една част от скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се изкачвахме нагоре, толкова по – често и по – често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо личеше по тях.

Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред се търкаляха човешки кости.

Отдолу под нас на разстояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини. Преди да слезем в селото, ние още веднъж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женски премени. И така всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени.

В това село е имало 900 къщи и от 8 до 10 000 души. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 14 000 жители. Скайлър си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15 000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10 000, както и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците били направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по – нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по – стара от 15 гидини, лежеше на пътя затиснат от отломъците на на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ѝ нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта ѝ беше досущ изсъхнала, ала не изгнила.

На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ѝ кестеневи коси се разтилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали жестокото изпитание, освен последната му степен, какво обикновенно турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я обезчестили, колкото им било угодно, и последният хладнокръвна я убивал.

В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък сляп брат бил изгорен жив, и мъжествения човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по – добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган по черепите. Вуобще чуслото на убитите деца в тая касапница е чудавищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказаха, че подобни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлукюю. Причината на това е твърде понятна: мюсюлманинът като убие определено число неверни гяуре, влиза в рая, каквито и да са били греховете му.

Мохамет вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и смятат жените и децата наравно с мъжете. При това убиването на децата е по – износно, защото то е по – леко и по – безопасно. Тука у Батак башибузуците достигали до това, щото разпорвали утробите на бременните жени и убивали неродените деца все с тая цел – да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближаваме по – близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увиличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. Най – сетне дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония…

Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма в която са погребани 100 трупа две недели подир клането, но кучетата разровили тези инпровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица….

Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не бе възможно да се върви по – нататък, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по – нататък. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едва бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земата на гробишата е покрита с гноище по – високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и оттам излизало страшното зловоние.

Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребът мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало малка сполука, защото кучетата изровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говореха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи беше толкова страшно, че за цял живот не можем да го забрави. В тая глиеща зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по – големи от пръста ми.

Ние погледнахме в церквата. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова въмущаваше душата, че ние не можехме да го гледаме повече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черквата с обгорени останки, а от части гниеха в най – отвратителен вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побъзахме да излезем от тая зачумена дупка. С радост се върнахме на улицата, но там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещу трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми.
Навред ужаси! Ужаси! Ужаси!”

https://tsvetakirilova.blogspot.bg/2015/03/blog-post_16.html

One thought on “Джанюариъс Макгахан

  1. И всичко това искаха да бъде заличено от историята ни с мазна усмивка и плямпане на турски…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *